Ревю: "Войната на буквите", Людмила Филипова

Книга: "Войната на буквите"
Автор: Людмила Филипова
Издателство в България: Егмонт
Страници: 527
Корична цена: 16.90 лв.
Една дума изниква в съзнанието ми, която да опише този дълбоко вдъхновяващ роман. Една дума. Едно име. Но много животи. Много съдби. И всичко, за да живеем днес добре и да говорим на прекрасния, звучен, богат на думи и значения, богат на история български език. Една дума - България! За мен гордост! За мен е в сърцето ми.
Знаете ли, не обичах историята, която се преподаваше в училище. Караха ни да наизустяваме дати и събития, които възприемах като празна информация. С времето, пораствайки и започвайки все повече да чета и да се интересувам, аз започнах да прозирам, че зад разказваната история наистина има история, наистина има човешки животи, болки и радости, събития и взаимоотношения, пътища на различни съдби, които са довели до всичко, което е днес. Включително и до моя жизнен път.
"Войната на буквите" е точно такава книга, която те провокира да се замислиш за това къде се намираш от гледна точка на времето. Зад теб има история. Пред теб - също. И е твоя отговорността как ще я построиш.
Днес аз говоря и пиша свободно на български език благодарение на постоянните усилия на хора в миналото, отдадени на това нашите букви и традиции да останат завинаги в нашите земи и сърца. Книгата е за това. За това колко е нужно за да се запази българщината. За това как, докато повечето не вярват в нея, и без меч ни заробват. Но има ли един, който вярва - той може всичко. Може да поведе народа. Да поведе народа ни към знание и самоосъзнаване. Към усещане за принадлежност и гордост от това кои сме, къде са ни корените и че само от нас зависи дали ще се запазим българи.
Книгата е за това. Да се сетим, че българите сме велик народ и няма значение кой е най-отгоре, стига в сърцата ни да гори привързаността към нашия род, корен и традиции.
В книгата има една болезнена забранена любов. И тази любов бива пожертвана, за да се съхрани България цяла, за да може войната на буквите да бъде спечелена от кирилските, които да покълнат във всяко българско и славянско сърце.
И ме заболява като си помисля колко любов е била пожертвана, колко майки са били разделени от синовете и дъщерите си, колко синове, бащи и съпрузи са загинали, за да бъда днес свободна аз. Заболява ме, но и се гордея и високо ценя своята принадлежност, че точно тук и сега, аз съм българка.
И знам, че моята най-висша цел на тази земя е да накарам и моите деца да се чувстват така.
А за авторката на романа Людмила Филипова - дълбоко уважение към постоянното й търсене на вдъхновение, за множеството й познания и за прекрасното й творчество.
Малко цитати от книгата.
Приятно четене!
Божана
стр. 63
" Конят му навлезе в последното село преди прохода на Хемус. Баян усети по кожата си уплашените погледи на дрипавите селяни с изнемощели от глад лица. Изцъклените очи на недъгавите деца. На жените в траур. На прегърбените старци.
Пороят не спираше. Усилваше се. Едрите капки плющяха по кучешката кожа, с която се беше покрил. А на небето черните облаци се трупаха все по-гъсти като армия от димни конници, които се сбират за бой. Погледът му бродеше по утъпкания път, по изтерзаните лица, по опустелите ниви, по локвите и дръгливите кучета, които го джафкаха. Тъмни къщи. Жени и деца, изгубили мъжете и бащите си. Полета, чернеещи незасети, а селяните едва смогваха на тежките данъци, отиващи за многочислената армия и ангарията на местните боили. Небето се гневеше. Земя и хора бяха изтощени от непрестанните битки, водени от Симеон. А той сякаш след всяка победа се бе амбицирал да покорява още и още земи.
Когато наближи мегдана на селото, долови виковете на глашатаите. Заслуша се. Онзи съобщаваше нещо за царя на българите, който неочаквано се споминал, а трона заел синът му Петър. Опърпаните селяни се тълпяха около крещящия и се кръстеха - смирени, прегърбени, мръсни, осакатени. Жениту заридаха. Глашатаят си пое дъх и продължи да изрежда великите дела на Симеон..."
стр. 119
" ...Разтърсващ е мигът, в който осъзнаваме, че очите, които гледат през тялото ни, сме самите ние. Азъ. Аз е заглавието на живота. Азъ е заглавието на писмената.
Долетя спомен от деня, в който за първи път разбрах, че безформената маса, в която съществувах, има център и това съм Аз. Че съм онзи, който чува в нея, диша, усеща. Че аз съм отговорен за всеки неин миг. Случи се в деня, в който баща ми хвана ръката ми и начертахме заедно в праха буквата А. Произнася се Азъ - обясни ми той. - Началото на знанието, на съществуването. Дотогава не бях се замислял, че ме има. От този миг нататък той започна да ме учи на буквите, а аз - да се уча да живея."
стр.358
" и колкото повече болката разяждаше душата на Баян, толкова повече скрипториите се множаха, а с тях и българските книги и ученици. Буквите се изучаваха по манастири, храмове, домове, дори в пещери и поляни. Апостолите обикаляха из страната и учеха не само на буквите, но и на знанието, скрито в тях, на мъдростта им, носена през вековете, както и изначалните истини на първото християнство - онова, запечатало се в българската култура още по времето на хан Кубрат, не новото, налагано от Константинопол и Рим.
През това време Олга също работеше упорито. Зае се да разпространява буквите и християнската вяра из цялата земя на росите. Нареди из манастирите да започне да се изучава кирилската азбука. А също и да се преписват на нея български свети книги, за да покълне християнството и тук. И макар езичниците боляри и велможи да се съпротивляваха, българският език и писмена започнаха да навлизат и сред росите. До този момент те нямаха своя писменост, а не използваха и гръцката.
Постепенно хората започнаха да наричат апостолите Богу милите и да вярват, че те не само ги учат на знание, но и закрилят народа и волята на Бог.
Новините за Баяновите апостоли бързо стигнаха и до император Лакапин. С всеки изминал месец той виждаше как дейността на така наречените богомили подкопава гръцкото културно и религиозно влияние на север. А за това влияние империята се бореше от векове. Тъкмо заради него Лакапин унищожи и цар Симеон, а после прие на трона му мласия Петър."
стр. 362
" Лакапин беше хитър управник и знаеше, че символите на народността не се гасят отвън, а само отвътре - с народна воля или, обратното - с липса на такава. И тъкмо затова бе решил да използва умело амбициите на славянския болярин. Императорът беше готов на всичко да претопи българските славяни, защото бяха единствените, с които вече векове Константинопол не можеше да се справи. Напротив, те се разрастваха, обединяваха и отнемаха от земите на империята. Но най-страшни от всичко му се струваха буквите. Защото хора се посичат с мечове, крепости се рушат с тарани, села горят, но народ - не. Може да бъде унищожен само когато изтриеш лицето му, рисувано от традиции, достижения, език и букви."
стр. 526
"А българските букви вече бяха навсякъде по българските земи. Не само по камъните, не само в книгите, но и в сърцата на хората. Бяха в църкви, в школи и домове. Заради битката на Баян да ги върне и да ги съхрани. Заради всеотдайността и жертвите на българските Апостоли на писмената. И днес срещу чуждите букви и език, които се опитваха да изместят нашите, заставаше всяко българско сърце. От тайна азбуката остана в историята на хората като кирилица, наречена по нейния учител Константин-Кирил Философ. Благодарение на българските царе Борис, Симеон и Петър и на княз Баян кирилицата се наложи и разви като българска азбука. А после благодарение на Баян и апостолите му буквите и знанието, скрито в тях, завладяха не само българите, но бяха приети и от русите, сърбите, маджарите, а в идните векове и от милиони други сърца. И така столетия напред".

Коментари