Вменяване на чувство на вина у децата

Ситуация на детската площадка: две деца се карат за играчка. Отиват майките при тях и започват и те да им се карат. Обясняват им колко грешно постъпват. В и двете деца се заражда чувство на вина. Друга ситуация: ученик в трети клас изкарва тройка по математика. Родителят казва, че е разочарован от него. В детето се заражда чувство на вина.
Следваща ситуация: син/дъщеря се жени. Родителите решават вместо само да помогнат, да се намесят ребром в решенията на "децата" относно сватбата. Същите тези деца вече имат несъзнателно вменено чувство за вина и склоняват да приемат новите правила за празничния ден само и само да не се карат с родителите и роднините си.
Изредените примери са хипотетични, но съм сигурна, че не са чужди на никого. Дори и косвено.
Като майка много разсъждавам напоследък относно несъзнателното вменяване на вина у децата. Родителите сме способни с на пръв поглед невинни приоми да караме децата си да изпълняват нашите желания. Невинни, но манипулативни. И е много тънка границата между възпитанието, основано на разбиране и обясняване, и това лежащо на явното и скрито осъждане. Важно е да отбележа, че чувството за вина е и необходимо и желателно, когато следва да се поеме отгаворност за постъпките си. От всеки избор следват последствия. Тук обаче не засягам темата от гледна точка на криминален и патологичен характер, а онова поведение, което проявява човек, който постоянно се чувства отговорен за настроението на останалите.
Трудно е.
Само че, ако възпитаваме децата си с вменяване на чувства, че са виновни за това и онова, то те ще порастнат с тези чувства и след време това ще им се отрази на отношенията с околните. Например, най-добрата ти приятелка те моли за колата ти за ден, но на теб ти трябва и й отказваш. Тя го приема, но в теб започват да никнат като гъби самообвинителни въпроси: " Наистина ли, ми трябва колата точно днес?", " Ох, сега тя дали не ми се сърди?", " Дали да не й се обадя отново, за да съм сигурна, че не ми се сърди"....В порастналия вече човек е втъкнено, че той винаги трябва да угажда на останалите и ако се случи да откаже за нещо, започва да го гложди отвътре, че нещо не е наред. Този човек се извинява постоянно и дори може да стане досаден на околните с това. Извинява се, че е пуснал музика, която другият не харесва или че му се е прияло нещо сладичко в обедната почивка, несъобразил, че колегата му е на диета.
С тази статия не искам да нападам и осъждам ничии родители. Обичам родителите си и съм им благодарна за това, което съм.
Макар и да идва вмененото чувство на вина именно от възпитанието, което родителите прилагат по отношение на децата си, не бива да забравяме, че те не са виновни за това, защото и те самите са били възпитавани по този начин. И техните родители също....
Тук искам да обърна внимание и за сравнението, което също се използва при общуването с подрастващите. Имам отделна статия за нея ето тук.
Чрез сравнението също се вменява чувство за вина и както съм написала и там, сравняването омаловажава качествата на едната страна. Например, малко дете плаче, защото се е ударило. Докато го успокоява майка му често й се случва да каже " Недей да плачеш, де. Виж никой друг не плаче. Ще ти се смеят другите деца!". Твърде възможно е, ако детето е достатъчно голямо, то да се почувства виновно, че изразява емоциите си пред другите и сред време да започне да крие чувствата си.
Вменяването на несъществуваща вина може да е пагубно за самочувствието на изграждащата се личност. Вечно търсещ одобрение човек и постоянно внимаващ да не обиди никого, захранва в себе си борби на егото, които го карат да се чувства виновен за какво ли не, дори и за нещастието на някого, без това да е вярно. Такъв човек много трудно може да бъде щастлив. И да, тук отново застъпвам темата за егото. Несъществуващата вина е чувство, " съживено " от егото. Издигнем ли, се над егото си, ще осъзнаем и че това чувство е нереално и ще можем да се оттърсим от него, приемайки без да се осъждаме.
Малкото дете, обаче не може да разбере, че няма вина, че не му върви математиката, че иска същата играчка като тази на другарчето си или, че го боли като падне. За това сме отговорни родитилите. А като вече пораснали деца пък не следва да обвиняваме своите, понеже както казах, те самите са с неосъзната вменена вина.

Коментари