Живот в големия град

Тази статия е доста лична. Това са моите чувства по отношение на самата мен, а не спрямо другите хора.
Става дума за големия град. В България по-голям от София няма. Родена съм и съм отраснала тук, учила, работила и т.н. Тук са се случили най-важните събития в моя живот. Въпреки значимостта им, обаче така и не успявам да го почуствам мой дом. Не че мястото, където живея не чувствам дом. Напротив. Обожавам го. Дом си ми е:)
Но градът...е друго нещо. Цялата шумотевица, суматоха, мръсен въздух, много намръщени и бързащи хора. Няма как! Хората в големия град живеят бързо. Стават рано, бързат да не закъснеят. Бутат се в метрото, маршрутките и автобусите като стриди, един върху друг. Виждат децата си във времето за пътуване от вкъщи до училище и от училище до вкъщи, прибират се и бързат да сготвят вечеря, да се нахранят на автопилот и да прехвърлят домашни и разговори как е минал денят им набързо, докато мият чиниите. Новини или глупав сериал. Спане и пак всичко отново. Не си видял нито децата си, нито мъжа/жена си. А за време за теб си дори и не се споменава.
Познато ли, ви е?
За няколко години имах възможност да живея в малък град. И мнооооого ми хареса. Там се живее бавно. Няма бързане и пришпорване на нещата. Няма клаксони и "живеене" по два часа на ден в колата. Имаш време за всичко, защото най-дългия път е този до службата и той е на 10 минути пеша. Знам как е. Живяла съм го. Видяла съм и негативите на малкия град. В началото си мислих, че е досадно да се познаваш с всички. Докато ходих на работа, обичах да слушам музика по пътя. А той беше най-много две песни дълъг:) Само че ме спираха непрекъснато хора, които ме заговаряха и не можех да си чуя песните. И забележете за какво ме спираха: пожелаваха ми "Добро утро" и "Хубав ден", канеха ме непрекъснато на кафе, всички бяха усмихнати и доволни. Е, имаше и такива, на които все нещо им беше криво, разбира се. Странното е, че в началото бях именно аз кривата. Не можех да ги разбера. Какво толкова искаха от мен! Иронията е, че най-добрата ми приятелка постоянно ме търсеше и канеше на кафе и на разходка, а аз я отбягвах. И добре, че е по-упорита от мен и успя да пробие леда. Хареса ми нейния начин на мислене и всъщност, след като я опознах си паснахме. Сега въпреки, че е далеч, тя си остана моята сродна душа, с която имаме хиляди безплатни минути разговори по телефона, че иначе сметките ни щяха да са големи. Обичам я!
Иронията е, днешната усмихната и влюбена в живота Божана, в началото се дразнеше на усмихнатите и отворени да ти помогнат хора. Отдавам го именно на големия град, в който съм израстнала. Години обаче, след като напуснах малкия град, се хващам, че заговарям непознати на улицата, в магазина, в аптеката и ми става приятно, когато ми отвърнат мило, и се учудвам, когато се дистанцират.
Наскоро прочетох няколко книги на Мелиса Хил и нейните романи започнаха да ми връщат романтиката към големия град. Аз все пак обичам донякъде София. Обичам близките си! Обичам разходките по Витошка и Графа, дългото разглеждане и избиране на книги в любимата ми книжарница, поръчването късно вечер пица, чудния сладолед на една от любимите ми улици, прекрасния изглед към Стара планина /не към Витоша/, жълтите павета, светлините на града...Виждате, ли? Не съм толкова критична:)
Но не мога да приема, че за да отида на йога трябва да пътувам 40 минути, че за да отида на плуване трябва да деля басейна с още 30 души срещу нескромната цена от 15 лева. Не мога да приема, че два часа от деня ти отиват в път. Щастливец ще си, ако в 18 часа си си вкъщи след работа.Не мога да приема за нормален и здравословен живот, прекаран зад волана, в постоянно задръстване и висене по светофари. Сериозно, преди време сестра ми пътува близо два часа да стигне до мен и да седи толкова у нас. Та за тези два часа щеше да ме посети и ако трябваше да пропътува с колата до малкия град, в който живях преди. За мен този живот е стресиращ и бързото живеене те ограбва. И все пак съм късметлийка, защото горе-долу почти навсякъде мога да стигна с бързото метро.
И все пак съм щастливка, защото все пак имам всичко! Все пак обичам си моите си моменти. Вярвам, че каквото търсиш те намира и кой знае, Бог може да ми е подготвил приятни изненади, защото животът е пълен с възможности!
Ще има още по темата:)
Жани

Коментари