Отровното о(б)съждане постъпките на хората

Още в началото на публикацията правя уточнение, че тук не става въпрос за патологични действия и за неосъждане на престъпления.
Става въпрос за всекидневните човешки взаимоотношения - като започнем от тези вкъщи, в градския транспорт, докато шофираме, в магазина, във фризиорския салон, в университета, в работата, при срещите с приятели и близки, при разговорите по телефона и стигнем дори във фейсбук и другите социални мрежи.
Аз съм израстнала, както и повечето хора, в общество, в което о(б)съждането на постъпките на другите е от първостепенно значение. Винаги около мен е било "много важно" кой какво е казал и дали да го примем като обида; кой какво образование е получил; кой в какво семейство е израстнал; кой как си гледа децата; еди коя си защо няма още деца; кой какви здравословни проблеми има и разбира се винаги знаем, че се лекува грешно; защо не ми се обади на рождения ден и т.н. и т.н.  Предполагам, че на всички стана ясно.
Въпросът е до какво водят тези разговори и о(б)съждания? Според мен до нищо добро. За мен те са празни, въздушни, но и в същото време отровни. Празни са, защото са лишени от смисъл. Не носят нищо градивно. Клюки.
" Истини", често валидни само в ума на обсъждаЩИЯ, и далеч от реалността за обсъждаНИЯ. В други постове съм писала именно за тези истини. Дали наистина имаме реална представа за душата на човека, когото о(б)съждаме?! И кои сме ние, че да го правим? Нима сме по-добри в ролята на съдии?
Не мога да давам оценки за хората какво смятат по въпроса, така че ще ви споделя моя опит с о(б)съждането. Както казах, около мен винаги е "интересно" кой какво мисли, говори и прави. И така бях и аз - пъхах си носа, където не ми е работа. Създавах си мнение за хората, което често не беше нито реално, нито честно спрямо тях. Вкарвах в главата си чужди мисли и аз предавах моите в  чужди глави. Известно време след като  станах майка, обаче осъзнах, че този начин не е моят и това не съм аз. Започнах да приемам хората такива, каквито са. ( пак уточнение - престъпници, не). Започнах да осъзнавам в сърцето си, че всички, без изключение сме различни. Светът е пъстър и разнообразен. Моят път си е мой, твоят - твой. Всеки има своите причини и усеща нещата по своя си начин. Това, което е комфортно за мен, не означава, че е комфортно за теб. Осъзнах, че за да се разбираш с някого не означава непременно да си на едно мнение с него за всичко. Всеки има и върхове и спадове. Така започнах да общувам по-свободно и да живея в по-хармоничен свят. Както писах наскоро - не се карам и не споря за незначителни неща. Това е следствие от приемането и нео(б)съждането. Но да приемеш някого и нещо, не означава непременно да го одобриш. За мен приемането означава мир със собствената си душа. Така или иначе, постъпките на хората не зависят от мен. Мога да изразя мнение, но това не означава, че непременно ще стане по моя начин. Може да ми поискат съвет, но това пак не означава, че ще действат по моя начин.
Друго, на което искам да обърна внимание е егото. Не че е нещо лошо. То е част от нас. Но именно то ни подтиква към о(б)съждане на постъпките на хората. То ни подтиква да разсъждаваме в посока " Виж я сега какви глупости прави! Аз и казах да направи иначе, но тя разбира се не ме слуша!". Щом го " чуем" да ни говори така, ние следва да се разграничим и да си зададем въпросите " Аз ли го мисля наистина или моето его? И това моите мисли, ли са или идват от другаде?". Ако сме сигурни, че е плод на егоцентризма ни, следва да се обърнем към любовта. Любовта към себе си. Защо към себе си, ли? Ами, защото аз се обичам, обичам душата си, тялото си, ума си, дори и егото си, и щом се обичам няма да позволя на о(б)съждането да ме трови. А щом се обичам по такъв начин, ще предам и любовта си към хората вместо и на тях да им пращам отровните си мисли.
И друго, когато повярваме, че о(б)съждането не е нашия начин, егото може да се опита да ни накара да мислим, че сме по-добри от тези, които не са осъзнали това. И пак да се заплетем в мрежата на клюките.
Та така, мили читатели на блога ми, човешките отношения винаги са ме вълнували. Вярвам, че постоянно претърпяват развитие и вярвам в конструктивното мислене.Вярвам, и че наученото следва да се прилага на практика, за да живеем в мир и разбирателство. И именно тук е нужно приемането.
Жани Петрова

Коментари