"Злободневното" ядосване....вид самосъжаление?

Започнах да чета " Кратка история на времето" на Стивън Хокинг. Удивителна е! Този човек е удивителен! Предполагам знаете, че той не може да движи нищо от тялото си освен очите си. Въпреки това умът му е като бръснач, с чувство за хумор и самоирония е, и в книгата си казва, че въпреки болестта си е имал добър живот, благодарение на съпругата си, трите си деца и приятелите, и освен това има да свърши още много работа! Възхищавам му се! Възхищавам се на мечтателския му дух и неспирния му стремеж да намери отговор на вечното търсене на това откъде е започнала и къде свършва Вселената. Удивително е как такъв човек не се е оставил на самосъжалението и без да може да движи ръцете си написва няколко книги и не спира да търси и да се вълнува от Живота! Вдъхновявящо е! " Докато има живот, има надежда!", както казва той.
Гледах и филма, посветен на него. И така се замислих дали постоянното мрънкане, оплакване и ядосване за глупости като това, че някой те е настъпил, децата са разсипали яденето, някой е казал нещо си по твой адрес, или пък мъжът ти е забравил да изхвърли сутринта боклука, не е пореден акт на самосъжаление?! Замисля ли, ли сте се как реално се чувствате точно в определена ситуация, която на пръв поглед ви разгневява? Последните дни разсъждавах точно върху това. Всеки път, когато се ядосвах за нещо маловажно, се питах как се чувствам в този момент. И сама се изненадах. Общо взето винаги отговорът в главата ми бе досадно мрънкане като " Ох, горката аз! На никого не му дреме. Само аз ли искам да е чисто и подредено?!". " ОХ, ГОРКИЯТ АЗ!". Класически пример на егоцентрично самосъжалително отношение към себе си, обвинявайки околните.
Не мислите, ли? Аз, аз, аз! Егото иска постоянно да му обръщаме внимание, да не забравяме, че е там и е най-важно на света. Да, ама не! Егоцентрично ориентираното поведение ни пречи да бъдем щастливи. Не става въпрос да не обръщаме внимание на нуждите си, напротив. Става въпрос да се отпуснем и да повярваме в сърцето си,че светът не се върти около нас. Той просто се "върти" . И без нас:)
Вчера се ядосах за някаква глупост, но се "отрезвих" набързо, анализирах чувствата си и след като  отново наум си казах " Ох, горката аз и т.н.", веднага се контрирах " Човекът не може да движи тялото си и не се оплаква!!!!".
Разбира се, че трябва да обръщаме внимание на себе си и собствениге си желания и нужди. Тялото постоянно дава сигнали, че нещо не е наред и трябва да поспрем. Да се почиваме и да си доставяме удоволствие. Оплакването обаче, не ни помага, а само задълбочава нашия некомфорт.
Знаете ли, моята бременност мина тежко и постоянно бях " атакувана" психически, че изходът няма да е добър. " Изходът" от нея обаче е прекрасен и две години по-късно се сещам с усмивка, как човек е силен и физически и духом и реши ли, за него няма граници!
Оплакванията задълбочават "проблема". И дори той да е имагинерен, сътворен от нашите мисли, ако бъде "хранен" с постоянно негодувание и оплакване, той се превръща в реален. Защото при "добро желание" бесовете стават ежедневие и адът си го сътворяме първо в главите, а оттам и в живота.

Коментари